Politico: Краят на макронизма. Макрон ще трябва да слезе сред простосмъртните

Юпитер излезе от орбита. Може би за първи път френският президент Еманюел Макрон остана без думи. Замаяно от зашеметяващото поражение на парламентарните избори, златното момче на Франция, което се гордееше с това, че има отговор на всеки въпрос, запази мълчание в продължение на дни.

Отзвукът от загубата му обаче се отрази на цялата политическа система. Новоназначени министри ще трябва да подадат оставка, партийни величия бяха лишени от власт, а седмичното правителствено заседание, провеждано във вторник, беше отменено след неуспеха на Макрон да си осигури абсолютно мнозинство на втория тур на изборите.

Въпреки че неговата коалиция си осигури 245 места и стана най-голямата група в Националното събрание, той беше лишен от управляващо мнозинство – рядко явление в историята на Петата френска република. Макрон се сблъсква и с две опозиционни сили: крайнолевия алианс NUPES със 131 места и крайната десница с 89 места. Изглежда, че парламентът на Франция ще бъде парализиран през следващите пет години, като центристките отряди на Макрон вероятно ще се изложат на политически снайперистки огън от двете страни на пътеката.

За Макрон, който теоретизираше „юпитериански“ подход към френското президентство – управление не чрез политически пазарлъци и извиване на ръце, а чрез символични жестове, определящи условията на дебата – падането е тежко и внезапно. Първият действащ президент, преизбран след Жак Ширак през 2002 г., се очакваше да има свободата да прави каквото си поиска през втория си и последен мандат. Вместо това амбициите му за реформи бяха разбити.

Само няколко седмици по-рано някои се питаха какъв ще бъде вторият мандат на Макрон – може би той ще остави настрана опасенията за преизбиране и ще се съсредоточи върху изграждането на наследство през втория мандат. Оказва се, че Макрон версия 2.0 ще бъде под знака на „края на макронизма“. Неговият вертикален, низходящ стил на управление на страната срещна отхвърляне на изборите. Партията му изгуби 103 места за пет години, а политическите крайности избуяха под негово ръководство – крайната десница отбеляза исторически успехи.

„Ясно е, че той е загубил инерция“, казва Оливие Розенберг, професор по европейски изследвания в парижкия университет Sciences Po. „Сега виждаме границите на „Макрон, умният центрист“, който винаги успява да се справи. Особено левите избиратели усещат, че той вече не е в състояние да ги защити“.

Внезапният и грандиозен обрат в съдбата на френския президент накара мнозина да се запитат дали политическият новак, който се издигна на власт напук на всички шансове, най-накрая не е изгубил и таланта, и късмета си. През последните седмици Макрон натрупа грешки и направи погрешни изчисления, които доведоха до катастрофата на вота в неделя – неубедителна, отбранителна президентска кампания, ненавременно посещение в Украйна точно преди втория тур на вота, назначаване на технократско и невдъхновяващо правителство и провеждане на почти никаква кампания за парламентарните избори.

„В началото имаше истинска визия“, каза Филип Зауати, ранен поддръжник на Макрон и бивш партиен служител. „Макронизмът беше нов, предлагаше политическо обновление отвъд десницата и левицата… Но визията се сблъска с реалния свят, пандемията, войната в Украйна и да, напоследък липсва визия.“

Пълният мащаб на последиците след поражението тепърва предстои да се разгърне напълно – както за Макрон, така и за страната, която е натоварен да ръководи. Новоназначеният министър-председател Елизабет Борн се провали още преди да е започнала работа. Крайнолевият алианс, воден от подбудителя Жан-Люк Меленшон, планира да внесе вот на недоверие още следващия месец, който правителството вероятно ще изгуби. Очаква се в парламента да настъпи истински хаос.

Не просто труден период

Неуспехите не само разкриха слабостите на политическия подход на Макрон, но и поставиха под въпрос самото му оцеляване.

Подобно на бившия британски министър-председател Тони Блеър, Макрон се разминаваше с разделението ляво-дясно – идващ от ляво, но прегръщащ либералната икономика. И за известно време формулата изпълни предназначението си. Макронизмът беше изцяло ефективен – той предложи нов политически шаблон, захвърляйки остарелите идеологически разделения.

През първия си мандат Макрон отбеляза няколко постижения. Той либерализира законите за заетостта във Франция, намали упорито високия процент на безработица в страната до 14-годишно дъно и се смята, че компетентно се е справил с пандемията от COVID-19.

Но по този начин Макрон маргинализира тежките политически сили на Франция, като предпочете лоялността пред политическата сила, и се оказа зле подготвен да се справи с предстоящите предизвикателства. Сегашното му правителство е съставено от технократи, които не разполагат с политическото влияние, необходимо за защита на тях и на самия него.

Не винаги е било така. Когато дойде на власт през 2017 г., Макрон включи в правителството си някои тежки фигури от целия спектър, като консерватора Едуар Филип, бившия министър Франсоа Байру и социалиста Жан-Ив Льо Дриан.

Сега Макрон се нуждае от нови съюзници. Но неговият вертикален подход към властта, който най-добре се илюстрира от управлението на кризата с COVID-19 при закрити врати, го остави изолиран и уязвим.

Това е проблем, който едва ли е характерен само за Макрон. Той не е първият президент, който възприема подхода „отгоре надолу“ във Франция, където президентите често са наричани „републикански монарси“. Изграждането на коалиции и компромисите не са част от ДНК-то на последните президентски режими във Франция.

Но има нещо в настоящия обитател на Елисейския дворец, което прави това впечатление особено остро. Налице са обвинения в арогантност, усещането за демонстриране на превъзходство над онези, които имат по-малко късмет в живота, което затруднява превръщането му в екипен играч или убеждаването на другите, че е готов да направи отстъпки, за да обедини страната.

Политически нарцисизъм

„Има много омраза към Макрон“, каза бившият френски посланик Жерар Аро, говорейки преди изборите. „В някои части на населението, особено сред тези, които подкрепиха протестното движение на „жълтите жилетки“, има интуитивна омраза срещу него.

„Това е политически провал за него. Неговата партия „En Marche“ беше ново политическо движение. И въпреки това стилът му на управление беше напълно самотен. Големите дебати, които той организира след протестите на „жълтите жилетки“, бяха пример за чист политически нарцисизъм. Той усещаше, че кризата наближава, и не знаеше как да ѝ отговори“, казва Аро.

Френският президент дойде на власт, без да следва традиционния наръчник – той никога не е бил избиран на длъжност – и затова не разполага с цялата инфраструктура, която идва с наличието на традиционна партия, на която да се опре, за да буферира предстоящите трудности.

„Имиджът на президента е накърнен“, казва политическият анализатор Жером Сен-Мари. „Предимството на десните и левите партии е, че кризите в крайна сметка могат да бъдат преодолени. Когато политическата власт е съсредоточена в един човек, който не е успял да изгради партия на последните местни избори, това води до ситуации, в които президентът може да бъде избран, но не и депутатите зад него.“

Липсата на силна партия не е само въпрос на кадри, а и на идеи и наличие на идеология, зад която хората могат да се обединят, когато стане трудно. Макронизмът беше свободно определен като прогресивен, проевропейски и про-бизнес; едва ли е политическа визия, по-скоро подбор на позиции.

„Защо беше полезен макронизмът?“, казва Сент-Мари. „Това беше начин за налагане на решения, подкрепен от френските елити, начин за създаване на ефективно мнозинство, което да прокара реформи, подкрепяни от ляво и дясно. Той беше движеща сила за реформите и именно този модел е в криза“.

От друга страна, опонентите на Макрон в Националното събрание разполагат с ведра идеология. Националното обединение на Марин льо Пен се обявява за връщане към националната държава, докато левият алианс на Меленшон иска нова марка социализъм, която ще донесе равенство и ще победи климатичните промени.

„Ситуацията сега е такава, че реформаторите са напълно изолирани и срещу тях е построена стена, а нищо не може да бъде договорено“, казва Сент-Мари.

От революция към преоткриване

Верните на президента се опитаха да излязат с оптимистична нотка след поражението в неделя, като обещаха да се преобразят в светлината на резултатите.

„Днес отваряме нова глава“, написа в Туитър министърът за Европа Клеман Бон, който в неделя едва се размина със спасяването на мястото си. „Французите гласуваха. Ще трябва да преговаряме, да действаме по различен начин, да вървим напред“.

Гъвкавостта на макронизма – той често се определя като просто това, което Макрон иска – може да се окаже козът, който той да използва, за да преодолее следизборната криза. Във вторник лидерите на опозиционните партии бяха извикани в Елисейския дворец, за да обсъдят създаването на нови групи в Националното събрание.

Ако Макрон е готов да предефинира амбициите си, може ли Франция в крайна сметка да заприлича на Германия и да усвои изкуството на компромиса?

При очертаването на визията си за юпитеринското президентство през 2016 г. Макрон заяви, че Франция не може да работи като Германия, защото ѝ липсва „конституционният патриотизъм“ на тази страна. Преподавателят по политика в Sciences Po Оливие Розенберг също смята, че това е малко вероятно заради френската избирателна система, в която победителят взима всичко.

„Ако партиите и правителството са неспособни да тестват коалиции, това не е само заради политическата култура във Франция, а и защото системата за гласуване в два тура насърчава политиците да се поляризират, да се открояват“, каза той и добави, че потенциалните съюзници на Макрон, консерваторите от Les Républicains, се страхуват „да не бъдат погълнати“ от по-силната партия.

Това не означава, че Макрон няма възможност да маневрира. Макрон може да опре пистолет в главата на консерваторите и да заплаши, че ще свика предсрочни избори, ако те не подкрепят законопроекти, които се ползват с подкрепата на техните избиратели, като например пенсионната реформа.

Ако това се провали, той може да се съсредоточи върху външната политика, която е запазена марка на президентството. Но без доверието, което идва с популярността и реалната власт у дома, дори това може да се окаже канско усилие. Няма съмнение, че изборите през уикенда са отслабили Макрон в сферата на ЕС – като лидер той няма двупартийната подкрепа, на която се радва италианският президент Марио Драги, или относително стабилната коалиция, която е в основата на мандата на германския канцлер Олаф Шолц.

Като разрушител, който през 2017 г. влезе в Елисейския дворец по нетрадиционен начин и по пътя си разруши политическия естаблишмънт на страната си, Макрон не за първи път се сблъсква със страховити зверове, които трябва да укроти. Той все още може да поднесе изненади. Но първо Юпитер ще трябва да свикне с новия си живот сред смъртните.