Как се печели спор и защо никога няма и не се търси справедливост?

Мнозина у нас още живеят във времената, когато девизът е всичко или нищо, черно-бяло/червено-синьо и т.н. Нищо, че още от Библията трябва да сме научили, че око за око – зъб за зъб не е умна тактика. А от четенето на Чърчил най-общо би следвало да сме разбрали, че няма такова нещо като абсолютна победа: тя винаги е временна – той я определя като паузата между провали. Даже и в политиката, особено в последните месеци младите партии играят на ултиматуми – това провали вече 2 парламента. Дори само думата „играят” би следвало да означава, че те действат инфантилно, в превод – по детски.

Ето и днешния ни лайфхак:

В един спор/конфликт умният човек не търси победа, а продуктивно решение. И е наясно, че другото име на това нещо, популярно с английското си название win – win, т.е. печели единият, печели и другият, няма цифров еквивалент. Няма в реалността такова нещо като справедливост, защото тя е като истината – различна за всекиго, никога абсолютна. А значи win – win не се изразява в 50 : 50, то си е друг израз на английски fifty – fifty. Сега се сетете, че спортовете и залаганията са английски патент. Има логика, нали?!

Казват им хладни, въздържани, дистанцирани, а те са просто умни. Наследникът на Андрешко, пък и славянството по принцип, за съжаление, има друга наследственост – хипертрофирано чувство за справедливост, каквото и да означава последното.

Тази наивна схема обаче е развенчана отдавна в психологията. Чрез теорията за компенсацията на Адлер. „Компенсация” е същото като „комплекс”, само че е казано по-учтиво.  И не може да се скрие, също като глупостта и любовта, а опитите да се изиграе невъзможното са равнозначни на „сълза и смях”. За наше успокоение нека да кажем, че далеч не само българите и славяните страдаме от нея, а и някои от най-големите ни „душмани”.

Характерен пример е шеговито определяната в литературата „война на ниските мъже срещу човечеството”. Вземете Наполеон, Хитлер и Мусолини и много други другари с невисок ръст. Те го компенсират, като виждат себе си в ролята на гиганти. За известно време и стават истински титани, основават империи и уж непоклатими режими. Комплексът обаче не прощава и психологията си отмъщава – при всичките условности за нейните „присъди” и „истини”, за нейната „справедливост”, тримата споменати в крайна сметка се провалят и краят им най-меко казано е нещастен: първият се е споминал в жестоко изгнание, вторият се самоубива, третият е обесен. Въображаемият гигант се е смалил до истинските си измерения на джудже, въпреки таланта да играе голям, заради азбучната истина, че „може да лъжеш всички известно време, може да лъжеш известен брой хора през цялото време, но всички през цялото време не може да излъжеш”. Не е сложно. И е вярно.

Хората, които изпитват ярко чувство за компенсация – да се върнем към ниските политици, особено онези не в имперски мащаб. Те имат непрекъсната нужда да участват в конфликти, във войни, да бъдат под напрежение.

Уверените хора НЕ са конфликтни. Не се докзват всеки ден, час, минута, защото имат достатъчно добра самооценка и нямат нужда от компенсации.

В какво се изразява това?

Няма по-добър лайфхак от народната мъдрост: „По-умният отстъпва”.

Да, увереният човек без комплекси няма нужда от „победа” на всяка цена, защото знае, че абсолютна победа, както абсолютна истина и абсолютна справедливост, не съществува. Просто е.

Така че увереният човек може, знае как да отстъпи. Без да остане с наранено самочувствие и емоционалност. Още повече, той знае, че отстъплението понякога е най-краткият път към последващо надмощие – така са спечелени немалко велики битки в историята. А умните народи си знаят, че „силният не винаги побеждава”.

Важен лайфхак е как да разпознаете неуверения човек? Много е лесно:

Ако някой се държи по известното правило my way or highway, т.е. или е моето, или довиждане, той нито е силен, нито е смел, нито е толкова категоричен, колкото изглежда. Той има силен комплекс – за малоценност, за „обикновеност/посредственост” в ерата на култа към известността, или някаква друга потребност от компенсация.

Звучи елементарно, повърхностно, но всъщност е дълбинно:

Основният страх на комплексирания човек – и на комплексираните нации, между другото, е социалният неуспех. Казано по друг начин – липсата на признание. Лесен пример са великите спортни постижения на соцстраните преди падането на Желязната завеса: може да сме гладни, но сме по-силни. Чудесна витрина, зад която обаче се крият липси, и то далеч не само на стоки и услуги, но често и на нормалност, човечност, спокойствие – това, което с една дума наричаме увереност. Тези неща важат и на национално, и на личностно равнище.

Елементарната и лесно разгадаема маска на тоталитарните режими винаги е една и съща: привидната липса на конфликти. Шеговитият израз: Съветските болни – най-здравите болни, е точното изражение на казаното. На български нещо подобно е „може да сме селяни, ама сме каубои”. И двете показват несъгласие с действителността, което не е нормално, отричане вместо приемане, нужда от признание, а това пък е сигурен белег на жажда, нужда, нагон за компенсация.